Древна Гърция задава на Европа широки мисловни хоризонти с експериментите си във всички области на човешкото познание и практика. В своето историческо движение Европа многократно се връща към това наследство, търсейки теоретична основа и идейно вдъхновение, за да излиза от задъдените улици на собствените си задъхани естетически и социални експерименти. Един от големите “диалози” на континента със самия себе си е преосмислянето на античната демократична традиция, нейното трансформиране и напасване към модерните социални процеси – заемането на принципа за политическото равенство на “гражданите” в полисната общност и разпростирането му върху всички индивиди, достигнали юридическо признато пълнолетие; постигане “отвореност” на държавното ръководство посредством принципите на сменяемост и срочност (мандатност) на нейните “служители”(на ръководни дължности) – сменяемостта на членовете на съвета и ограничения срок на мандата (до една година) и евентуалната възможност за преизбиране; ротационния принцип на управление между представителите на административно обособените райони начело на съвета (булевтите на всяка от десетте фили в ролята им на притани и председателството на ЕС или Съвета на Европа) и др. В тези творчески заемки Европа се ръководи както от засвидетелстваната от историческата памет непосредствена практика, така и от философското, политологическо разработване на въпросите за държавата, обществото и гражданина в съчинението на двамата големи теоретици на античността - Платон и Аристотел.
Заслуга на Платон е есенциалисткото разработване на идейния проект “държава” в диалога му “Държавата”, очертаването на нейните функции, пирамидалната й (йерархична) структура, отделяне на нивата – сфери на обществена дейност и тяхната взаимосвързаност, взаимозависимост в един хармонично функицониращ организъм (управляващите, защитаващите, осигуряващите материалното възпроизводство на живота), схващането за справедливата държава като подчинение на всеобщ регламент (законите). Крайностите в идеализма му – тезата, че постигането на общото благо е самоцел за държавата, в която отделните елементи (жителите й, гражданите) автоматично постигат собственото си щастие с простото изпълнение-подчинение на предопределените им в схемата му обществени функиции – може да са вдъхновявали тоталитарните лидери, но днес звучат доста неприемливо. Въпреки това, приносът на Платон е неоспорим в налагането на идеята за абстрактния закон като висш организационен и ръководен принцип на държавата, както и безапелационното му спазване от всички като гаранция за един “вечен” и справедлив ред.
Наследството на неговия ученик Аристотел в много по-голяма степен оплодява съвременната политологическа мисъл с анализите на съвръменния му обществен строй и политическа практика. Терминът “политика”, без който съвременната политология би била лишена от един от основните се инструменти за отнасяне към и описание на изучаваната от нея социална реалност, се извежда от аристотелевата politeia, която в спрегнат вид назовава предметните области “държава”, “гражданско общество” и “общество” изобщо(1). Приносът на Аристотел е и в описанието на съществуващите управленски режими, тяхната класификация – управление на един (монархия, тирания), управление на малцинство (олигархия, аристокрация), управление на мнозинството (демокрация, politeia), социално мотивираните преходи от една форма към друга – израждането на монархията в тирания, на аристократическото управление в олигархия; реакцията срещу всички тях в изземане на управлението от мнозинството в демократичния режим , оценяван не особено високо поради хаоса, който създава с конкуриращите се разнородни интереси на гражданите. Също като учителя си Платон, и Аристотел търси “идеалната” форма на управление, но я вижда по-скоро като компромис – съчетание на добрите страни от управлението на народа (равнопоставеността при определяне на политиките, ако използваме днешния език) с ефективността на изпълнителната власт, провеждането на решенията в последователна политика от аристокрацията (малцинството на благородните, т.е. обучавани поколения наред в управленски практики и изкуството да управляват)(2). Аристотел е мислителят, който обосновава наличието на два вида власт в обществото – на господарската, йерархическата власт между неравни и на политическата, властта между равни. Първата той отнася към отделния дом и неговото управление, а втората – към решаването делата на полиса в затворения кръг на малката гражданска общност. Това теоретическо наблюдение отразява самоопределението на гърците като “цивилизовани” (културни), на които по природа им е свойствено да бъдат равни и да поставят управлението на принципа на равенството, за разлика от варварските народи, които по природа са раболепни и търпят господарската власт във всичко, включително и в управлението на държавата. Отнасянето на господарската власт като свойствена за дома, стопанството и културното й противопоставяне на властта на равните, автоматично я изключва от идеала на политиката, на държавността. Доколкото обаче действителността е компромис между идеала и практиката, Аристотел предвижда “господарската добавка” към политическата власт на равни в лицето на аристократическото управление в допълнение/съчетание с демократичното, предвиждано от него като “идеалната” форма politeia(3). Процесът е обществено двупосочен: демократичната власт (справедливостта) така също може да прониква и в отделния дом, демократизирайки (хуманизирайки) отношенията в него: това, обаче, не засяга политиката като общностно творение, и оставайки извън нейния периметър, остава и извън полезрението на държавността. Обосновавайки висшата свобода и осъществяване на човека - а човекът, според Аристотел, е “политическо животно” - философът я извежда в три степени спрямо упражняваните в полиса дейности: политиката като най-висша, защото е достъпна само за едно отбрано малцинство и защото в нея личното добруване и достойнство се удвоява чрез индивидуалния принос за общото благо и неговото последващо изживяване; философията като свобода, постижима за философа в света на идеите, където той не е обезпокояван от нормите (догмите) на обществото; и спортът и обществените забавления, където постигането на щастието е самоцел. Тези три степени покриват обществената практика и същевременно чрез основното философско понятие за Аристотел - “природата на нещата” – задават гражданските рамки на добродетелта, към която свободният човек трябва да се стреми. Между културната норма (идеала) и практиката съществуват известни напрежения, които самият философ е изпитвал в живота си, и именно тяхната динамика ще имаме предвид, разглеждайки античната демокрация и гражданина в държавата-полис. Античната демокрация би останала в голяма степен неразбираема, ако не се разгледа върху културно-историческия кадър на епохата, в която полисът като специфична форма на човешко общежитие има ключово значение.
Гражданинът в държавата-полис
В науката се приема, че полисът започва да се развива от средата на ІХ в. чрез свързването (синойкизма)(4)на няколко селски или градски общини, обединени за отбрана и нападение. Практиката на почти непрекъснато воюване заставя елините да приемат такава организация на пространството и населението, че ефективна защита на сравнително големи групи от хора да се осъществява в границите на компактна, обозрима територия около укрепен център, зад чиито крепостни стени да се оттеглят в случай на нападение. Обработваемите земи и пасищата влизат в очертанията на новата градска агломерация, вграждайки в своята структура селския начин на живот,(5) но най-важните обществени функции се извършват в рамките на града на съответните за това публични места, обозначени от представителността на сградите и обществените съоръжения. Продължителното струпване на хора в малко пространство и разкъсването на непосредствената връзка със земята, която изхранва населението (още повече, че големи части от нея се обработват от роби), поставят ударението върху обществените връзки и отношения и дават тласък на развитието на градска култура и цивилизованост. Обособените центрове и нива за обществено действие вътре в града - укрепеният акропол със светините, агората, където се извършват пазарни размени и се осъществява политическата “говорилня”, чешмите, осигуряващи водата за поддържане на живота, специалните сгради на различните административни и съдебни органи, събрани около акоропола или агората, каменният театър и гимназионите – местата за обществено обучение и състезания по словесност и физическа издържливост – структурират живота на полиса и постепенно оформят елина като “градски” човек, за когото градът се превръща в единствения реален смислен свят, свят на свобода от страх от външна заплаха, на културна устроеност и общностна принадлежност. Или както обобщава Аристотел в увода на прочутата си “Политика”: “Ако градът е създаден, за да може да живее човекът, веднъж организиран, той му позволява да живее по-добре” (6).
Възприемането на полиса като жива общност на граждани в по-голяма степен определя държавата-полис, отколкото териториалната й закрепеност. В моменти на обективна невъзможност да се защити населяваната територия, този възглед служи за основание градът да се смята спасен, ако гражданското тяло остане цяло и непокътнато. Пренесена с жените и децата, светините и пенатите, полисната организация продължава съществуването си чрез факта на възобновяване на традициите и култовете на новото място. На този принцип се осъществява и разселването на прекалено разрастналите се градове, които заедно със себе си пренасят в колонизираните нови земи своя етноним и честването на героите-хероси. Тази тъждественост между държавата-полис и нейните граждани обяснява официалното име, с което обикновено се назовава в достигналите до нас текстове: фигурира с името на народ, а не на селище или страна, описва се като атиняни, а не Атина, лакедемонци, а не Спарта.
Все пак индивидът не е центърът на съществуване на новото обединение. Изграден от по-малки общности, полисът запазва атмосферата на старите родови колективи, на които индивидът е краен, но и крайно несамостоятелен елемент. Общностите, към които елинът принадлежи, са тъканта на неговото частно и гражданско битие. В ограничения по население и територия полис, в едно затворено патриархално общество гражданинът е пред очите на всички и неговото поведение се следи строго: политическата му свобода се гаратира и заплаща със субективна несвобода(7), изразяваща се в подчинениост на традицията и установения от нормите ред. Така членството в голямата полисна общност, гарантирането на гражданското състояние, винаги става чрез първоначалното признаване в по-малките колективи – семейството (геноса), фратрията (обединение на няколко семейства от общ култ), дема (административно-териториално деление) и филата (етническо-племенно подразделение, което функционално-административно в голяма степен се припокрива с дема). Тези обединения създават и поддържат връзките на солидарност между отделните граждани чрез общото участие в религиозните и семейни култове и тържества, в общото изпълнение на данъчните и войнските задължения. Именно равноправното членство в тях разграничават гражданите от негражданите.
Държавата-полис представя смесено два типа отношения на власт и устроеност – господарските, между неравни и политическите – между равни. (8) Първите се изразяват в съвкупността от отношения в отделните семейства, където се извършва неспециализираното, самозодоволяващо се социално-икономическо възпроизводство на основата на подчинението на роба на господаря, на съпругата и децата на главата на семейството, чиято крайна цел е задоволяване на най-неотложните нужди на домакинството и неговите членове. Робството и робовладелството бележат по неотвратим начин тези отношения, в които дори господарят става зависим и несвободен: той се нуждае от роба за своето господарско съществуване не по-малко отколкото роба – за своето физическо оцеляване: релация, която през цялото време напомня, че господарят може да изпадне по прищявка на съдбата до същото това състояние на природност: без принадлежност към свой род, без оразличаващите го обществени и културни атрибути на свързаност с подкрепящи го общности.(9) Изградено върху този тип отношения, семейството на практика остава извън сферата на държавния интерес, то не е осветено от високите морални задължения към общността. Робите са безлични, “одушевени оръдия” (10) , чиято цел е да произведат необходимия продукт, жените също заемат подчинено положение като изпълняват задълженията си към дома и семейството и получават достойнството си чрез това на бащите, съпрузите, синовете. Така пространството на отделното семейство остава белязано от обичайната типичност, изразяваща се в непрозрачност (“тъмнина”), чувствена хладина и относителна липса на разкош (пищността и богатството е запазено за общо-полисните тържества, в отдаването на религиозна почит към боговете). В културен смисъл то е царството на несвободата, там където не може да има свободна, творческа изява на мъжа. Затова и истниската изява на свободния гражданин е изтласкана за осъщствяване в публичното пространство, там където се формира и провежда политическото, държавническото мислене и действие. Но свободата трябва културно да се гарантира и чрез идеологическото разделение на видовете дейности, тяхното обосновано йерархизиране в границите на полиса, приписването им на отделни, но неравностойни публични актьори. Единствен достоен труд от тривиалните дейности за свободния гражданин остава земеделието (11) (в случаите, когато не е поверен на робите). Занаятите, дребната търговия, мореплаването и другите необходими дейности се оставят в ръцете на “съжителите” (метеки в Атина, периеки в Спарта), които притежават определени данъчни и войнски задължения, притежават граждански права (на собственост, брак, наследници и наследяване), но са лишени от правото на участие в политическия живот. Налаганото публично разграничение утвърждава различието между “културния” (“своя”) и “некултурния”(“чуждия”)(12) , като го закрепва в ценностна и юридическа неравнопоставеност. По този начин свободата да се занимават с “висшата” държавническа дейност е регламентирано предоставена единствено на ограничено малцинство, чийто принцип на организиране е наследен от родово време – старият тип общност на войнско обединение на равните мъже сега е натоварена с нови функции.
Освободеният от недостойни занимания гражданин отдава свободното си време (schоlé) на задачата да гради и поддържа общността, развивайки собствената си добродетел и постигайки собственото си достойнство чрез съпричастността към гражданското тяло – съвместното решаване на “делата на полиса”, изграждането на неговата “политика”: “Общественото действие е идентично с говоренето, с непосредственото общуване с другия човек на плацовете за осъществяване на общността” (13). Той получава съответното възпитание, което да му позволи овладяването на културните средства в регламентираните отношения с другия свободен човек – изразяването чрез слово и поведението на тялото, физическата подготовка за състезание и война. Преминавайки през палестрите и гимназионите от седмата до осемнадесетата си година, младият атинянин усвоява непосредственото общуване в беседите с платени учители и свободни философи, тренира тялото си за участие в почетни състезания и предстоящи битки; за спартанеца строгият тренировъчен режим продължава до трийстата му година, като дори женитбата не нарушава този ритъм. Правилото поне веднъж на ден елинът да сяда на обща трапеза със събратята си по оръжие и занимания е валидно до шейсетата му година, поддържайки чрез ритуала живо отношението на солидарност помежду им (14) . Цялата тази подготовка, както и реалното включване в обсъжданията на народното събрание, възможността за участие чрез жребий в съвета (булето) като магистрат (15) , който поема отговорност за изпълнението решенията на събранието, разрешаването на граждански спорове като съдия, издигнат от дема или филата, задават разширения диапазон на индивидуалното гражданско осъществяване в политическото поприще. Малцина постигат пълнотата на този ролеви репертоар, но всеки гражданин набавя самочувствие и достойнство поне като граждански представител на семейството си в живота на полиса, като гражданските му потенции многократно се актуализират и освещават чрез членството, респективно представителството, на общностите, към които принадлежи: фратрията, дема, филата.
Гражданските привилегии ревниво се охраняват от правилата и ритуалите по въвеждане в гражданско състояние. И в рамките на града се запазва родовата традиция с изискването бащата-гражданин да припознае родените или осиновените си деца, вдигайки ги при раждането им на ръце, както и да ги впише в регистрите на града. По времето на Перикъл изискването се разпростира и върху майката, която също трябва да е свободна атинянка. На петия или седмия ден детето официално влиза в семейството чрез церемонията амфидормии, която символично свързва новороденото с домашния култ чрез домашното огнище. На десетия ден се дава име на детето и то се представя пред полурелигиозната, полуполитическа група на фратрията. От този момент неговото раждане се е смята озаконено. На 18 години младежът преминава през докимасията – гласуване в съвета на дема, което гарантира пълноправието на гражданството му. Вписването в регистрите на дема прибавя и специално прилагателно-атрибут към името му, означаващо дема, към който принадлежи. След тази поредна регистрация, атинянинът става ефеб и преминава през своеобразна военна служба, а след нейното приключване вече сам може да ръководи делата си и да представя семейството си, получава правото на участие и глас в народното събрание. След тридесетата му година той вече може да бъед избиран и за магистрат. (16) Дългият път на постепенно въвеждане в правата и задълженията осветяват институцията на гражданството. Тя се пази ревниво и не се отстъпва на чужденци: редките изключения с удостояване с гражданство за извънмерни заслуги към полиса, като например на метеките-гребци, частвали в битката при Аргинузите в 406 г. пр. н.е. (17) , само потвърждават правилото. В края на краищата гражданството осигурява особения статут на привилигированото малцинство, запазвайки управленските функции за него. Колкото и да се разширява основата на това малцинство, по същество то си остава аристократическо.
Почти всички гръцки градове от класическата епоха развиват институционална структура, която заменя предишното монархическо управление. Структурата има трикомпонентен характер, разделяйки политическата власт между народното събрание (еклезията), един или повече съвети (булето, неограничено с възрастов ценз и/или герузията – съвета на старейшините), магистратите и съдиите. Характерът на управлението се определя от начина, по който се изграждат тези три органа и принципите, които определят участието на гражданите. В събранието (еклезията) участват принципно всички граждани, които имат политически права. Невъзможността непрекъснато или прекалено често да заседава отреждат особеното място на булето – съвет с ограничен брой представители на града, който се занимавал с текущите дела. Освен него съществува и успороден орган (или единствен орган както е в случая със Спарта), съставен от старейшините на града. Магистратите ръководят различните обществени служби и следят изпълнението на решението на събранието и съвета. Те се конституират в колегии, представляващи филите. Тази система представляна комбинация от пряко управление (решенията, вземани от събранието) със зачатък на полупредставително управление (дейността на съвета). Магистратите се намират под непрекъснатия надзор на съвета и переодически под надзора на събранието. В различните режими реалната власт принадлежи на един или няколко съвета с ограничен брой членове, както е при аристократическото или олигархическото управление, или на събранието, което повече или по-малко успешно е ръководено от булето при демократичните режими. При аристократическите режими броят на представителите се ограничава по произход до благородните семейства, които имат достъп до различните съвети и предпочитали членството да е пожизнено. В този случай ролята на събранието е свеждана до спонтанно одобрение или неодобрение на решенията, взети от членовете на съвета. Запазването на този статут се гарантира от мерките, предвиждани за ограничаване броя на пълноправните граждани (Красноречив е Тиванският пример с ограничаване броя на участващите в събранието по периода, в който са продавали на пазара – не по-малко от десет години)(18). При олигархическите режими малцинството, което разполага с най-голяма власт, се определя не по произхода, а по богатството, т.е. въвежда се имуществен ценз, което дава възможност за обновяване на върхушката. Такъв се въвежда за членовете на съвета, магистратските длъжности и дори за участие в народното събрание. Тенденцията да се отвори максимално широко управленската структура и переодически да се обновява намира своята завършена форма едва при демократическия режим на Атина.
Атинската демокрация
Началото на Атинската демокрация се отнася към реформите на Клистен от края на VІ в. пр.н.е. В 508 г. пр.н.е. той променя броя на членовете на полисния съвет от 400 (от времето на Солон) на 500, с което започва политическата си реформа, наречена от него demokratia – управление на народа (на цялото гражданско тяло): всички мъже над 30 годишна възраст можели да служат като магистрати за една година в съвета (булето), но никой не можел да изкара повече от два мандата през живота си. Тази организация е наложена, за да се учат гражданите на политика, политическо управление чрез директното си въвличане в него: това било и предпазна мярка срещу евентуални заговорници, които не биха могли да “възстанат” срещу себе си, ако са участвали във вземането на решенията.(19)
С реорганизирането на наследените четири етническо-племенни фили в 10 нови по териториален признак Клистен намира адекватната административна форма, в която полисният живот на гражданина да придобие плътност и оразмереност. Освен с общото отслужване на култовете на новите хероси-епоними, посочени от оракула в Делфи (с което официално се утвърждава административно-държавната реформа), филата сплотява гражданите като става основна организационна единица на задълженията им към държавата-полис. Филата излъчва магистратите и съдиите и ги организира в колегии, които я представят в органите на общополисното управление. Войсковите части се формират на основата на филите, засвидетелствано и в самите им наименования: ескадронът се нарича “фила” и се командва от “филарх”. Именно с поддържането на гражданските рамки във войската се търси обяснение и за силата, несломимия дух на гръцката войска: невъзможно е да покажеш страх пред лицето на тези, които изпълват всекидневието ти със смисъл и придават достойнство на съществуването ти, немислимо е да дезертираш, защото ще се лишиш от почестта да бъдеш погребан в общия кипарисов ковчег на филата след края на битката. Освен военната повинност, филата поема разпределението на частните данъчните задължения (литургиите), както и на обществените разходи по организиране на общополисни тържества: заможните й членове по ред осигуряват средствата, за да множат престижа на филата. Славата на филата се осигурява от представителите й на общополисните състезания (гимназиархи и хореги) и се увековечава върху мраморните плочи с групираното по реда на филите изписване на имената на загиналите в битките войни.(20)
Представителството на филата в общополисните форми на политическа власт – участието на магистратите й в съвета и поемане ръководството на полисните дела в заседанията по време на една притания изравнява тенденциите между често пъти спорадичното участие на свободния гражданин в народното събрание и демократичния (колективния) контрол върху вземането и провеждането на решенията на нивото на полиса. Така филата наистина придобива не само средищно социално място, но и политически важно организационно значение. Политическата година е разпределена в 10 притании (период от 35-36 дни), в които всяка от 10 фили поред поема председателството на съвета в лицето на своите 50 магистрати (булевти), формиращи комисията на пританите. В този период те ръководят полиса, следейки за редовното свикване на народното събрание и последователното изпълнение на решенията му.
Атинската демокрация се реализира в същите институционални структури, които формират основния управленски механизъм на почти всеки древногръцки полис: народното събрание, съвета (съвети), магистратите и съдебните колегии. Но за разлика от съвременните си и предишните собствени олигархически (Клистен) или чисто аристократически режими (Солон) достъпът до тях не е ограничен от имуществен ценз или принадлежността към някоя от благородните градски фамилии. В събранието (еклезията) участват всички пълноправни граждани, правило въведено от Перикъл ( 490 пр.н.е.- 429 пр.н.е.). Той въвежда още и т.нар. равенство в правосъдието (21) , според което робите и метеките придобиват правото да бъдат представяни в съда от своите патрони. Макар и твърде минимална от наша гледна точка, тази стъпка е в посока на извоюване някакви права за “обезправените”, изравняването им като възможности за защита по време на съдебни дела.
Съветът (булето) се конституира на представителен принцип, събирайки магистратите на десетте фили във форум от 500 души, които чрез комисиите на пританите (50-те булевти на всяка фила) ръководят, сменяйки се една след друга, текущите дела на полиса през календарната година. Съветът се занимава със събирането и (пре)разпределението на обществените средства, надзирава строителните обекти, преразпределението на конфискувано имущество, преглежда конете на кавалерийските части, раздава държавните пенсии и приема чуждестранни делегации. (22) Поради едногодишния мандат на булевтите, минимум 250 нови членове са избирани всяка година чрез жребий и се предполага, че около 35-45 % от всички граждани на Атина са имали някакъв опит в управлението, минавайки през съвета. Принципът на бързата сменяемост (краткостта на мандата) осигурява, от една страна, възможност на по-голям брой атиняни да придобият управленски опит, а от друга – да увеличи броя на гражданите, които вече са имали опит в управленски дела и съответното мислене. (23)
Съветът се отчита пред народното събрание, както и магистратите, чиято длъжност ги заставя да ръководят различните обществени служби и да следят за изпълнението на решенията на събранието и съвета. В тази система решаваща законодателна и контролна функция има събранието, чиито решения имат непосредствено действие, съветът изпълнява ролята на изпълнителен (координиращ) и контролен орган, а магистратите, като представители на изпълнителната власт, се намират под непрекъснатил контрол на съвета и переодично се отчитат пред събранието. Съдебните колегии решават гражданските спорове самостоятелно, но в “политическите процеси” решението е било вземано отново от народа. (24)
Народното събрание въплъщава принципа на демократичното равенство в осигуряването на активния достъп на всички пълноправни граждани до делата на полиса: възможността те свободно да се обсъждат, да се контролира отблизо дейността на магистратите и съвета, да се решават всички важни дела с декрети, които да се гласуват. Освен това неговата демократична основа действително е разширена чрез включването на занаятчии и работници, ако са атински граждани: факт, който Перикъл изтъква в прочутата си реч, приписвана му от Тукидид.(25) Гражданите упражняват своята политическа власт пряко, насочвани при вземането на решенията от ораторите-демагози. Заседанията на народното събрание са чести – четири пъти в периода на една притания (т.е. веднъж на 9 или 10 дни), което осигурява непосредствения характер на упражняване на властта и отрежда решаваща роля на събранието в ръководенето на общественито дела. В тази цикличност се спазва определен ред: първото заседание в пританията обсъжда снабдяването със зърно, работата на магистратите, въпросите на полисната защита и остракизма, второто остава за текущи въпроси, а третото и четвърто е определено за дебати по религиозни въпроси, както и по външните и вътрешните работи на полиса. Възможно е било да се свика извънредна сесия на събранието по всяко време. (26)
Цялата власт принадлежи на народа и съдбините на полиса и отделния политик действително зависят от народната воля. Тежестта и неотвратимостта на това директно политическо действие намира своя най-ярък израз в “остракизма” – осъждането на изгнание на неодобряваните от народа политици. Свидетелство за изключителността на мярката и тежестта на евентуалните й последици за полиса е и единственото изискване за кворум, което някога е налагано на народното събрание като удостоверяващо демократичния характер на приеманите решения (6000 реални гласа от около 40 000 потенциални)(27) . Механизъм за “сваляне от власт” на неудобни политически водачи, остракизмът просъществува в период само от около 70 години (487 г. пр.н.е. – 417 г. пр.н.е.)(28) , запазвайки за идущите поколения спомена за трагичните развръзки на политическото интригантство, като смъртта на Сократ например, и като илюстрация за непоследователността на народа, който лесно може да бъде изманипулиран от ораторите-демагози чрез задвижване на емоции и замъгляване на разума, в преследването на мимолетни цели.
Подобен е механизъм има и съдът за приемане на своите решения: гласът на народа е не по-малко решаващ от този в събранието. Писаните закони в Гърция са малко и както в булето повечето казуси се решават устно. “Въобще градът по-малко се занимава с предписване на принципи, а повече с вземане на практически мерки за решенаването на конкретни въпроси.” (29) Скандален от гледна точка на съвременното ни възприятие е случаят с осъждането по волята на народа на военоначалниците-победители в битката при Аргинузките острови на смърт – процес, в който единствен Сократ, притан по онова време, се застъпва за спазването на закона. За съвременниците скандалът е бил другаде – в рекацията на Сократ, дръзнал да се противопостави на “най-висшия закон” – този на народа: “Скандално е да се попречи на волята на народа”, отбелязва по случая Ксенофонт в своята Гръцка история.(30)
Античната демокрация на практика действа ограничено не само поради малобройността на пълноправните граждани, но и поради честите им отсъствия от заседанията на събранието. Независимо от културната норма, че висшето осъществяване на гражданина е в свободата да гради полисния живот, двойно допринасяйки за собственото си и общностно добруване, практиката показва, че гражданите често се отдавали на частните си дела, заети с прехраната на семействата си. Въведеният от Перикъл “mistos eclesiasticos” - жетон за присъствие, срещу представянето на който гражданинът получава възнаграждение за отделеното за полиса време, както и переодично предприеманата мярка минувачите позорно да се подкарват с потопеното в червена боя въже към агората (31) от скитските стрелци (полисната гвардия) не променят особено положението. Предимно устното решаване на всички обществени въпроси и слабо регламентираната правова система оставят реалната власт в ръцете или по-скоро в устите на умелите оратори. В крайна сметка те направляват политиката с изтъкваните от тях доводи за приемането на едно или друго решение. По тези причини демократичната основа, изтъкването на различни мнения и приемането на най-доброто чрез убеждаване на мнозинството и съответното гласуване, от една страна, твърде много се опорочава, а от друга - се стеснява, свеждайки се на практика до съсредоточване на властта в “едни ръце” - на архонтите и талантливите стратези. Перикъл успява да се възползва от тази “лабилна” структура на събранието и успешно да води делата на полиса в продължение на 30 години, почти неограничаван от намесата на противниците си в “едноличната” си власт. Структурата на събранието и начина на приемане на решенията му, обаче, проявяват своите негативни страни при неговите политически наследници.
Античната демократична система е “лабилна” поради непостоянството и лековерието на масите, отдаването на пристрастия в резултат на заиграване на ораторите с емоциите на гражданите. Липсата на водачи или хора с неоспорим авторитет от ранга на Перикъл, които да успеят да поддържат последователна политическа линия, убеждавайки народното събрание да я следва, довеждат до люшкане между крайности, приемане на полумерки срещу заплахата Филип Македонски и в крайна сметка до завземането на Атина от македонците (338 г. пр.н.е.)(32) . Това слага край и на експеримента “демокрация”, който се проваля поради теоретически “най-силната” си страна – политическото равноправие, невъзможността някой друг да вземе решение вместо самия гражданин, саботирано от липсата на политическо отговорно поведение или просто неумение да се мисли далновидно. Обвиненията на оратори и философи, че в народното събрание и съвета са събрани нискообразовани и некултурни “идиоти” съдържа зрънце истина. От друга страна, формалността на заседанията към края на демократичния режим отблъскват здравомислещите и имуществено несъстоятелните. В този период народното събрание се посещава от три категории хора: богати, необвързани непосредствено с изкарване на насъщния; привлечени от дневното заплащане или наистина заинтересувани от делата на полиса. Техният ограничен брой – по изчисления от 40 000 граждани на полиса, реалната бройка на пребиваващите по едно и също време в града мъже е била не повече от 10-11 000 (останалите - на война или заети с търговските си, земеделски, занаятчийски дела), от които едва около половината, а може би и по-малко, са се събирали в народното събрание (33), - поставя обективни препятствия пред вземането на решения, изпълняващи съвременните изисквания за кворум, за да бъде обявено едно решение като взето от мнозинството, т.е. легитимно. Тези, а вероятно още много други допълнителни причини, като например приемането на политиката повече като изкуство, отколкото като наука, почиваща на аналитичен, а не емоционален подход при решаване на проблемите на полиса, са довели до вътрешната ерозия на системата, нейното обективно изчерпване. Гърците, обаче, никога не загубват спомена за демократичното управление. Всъщност записите и анализите на съвременниците, най-вече Аристотел в “Атинската политическа уредба”, и Аристотел и учениците му в “Политика”, съхраняват за поколенията описанията на постиженията, добрите страни и недостатъците, провалите на първата известна демократична форма – пряката демокрация на древногръцкия полис.
* * *
Просъществувайки в един относително кратък период от около 150 години (490 пр.н.е. – 338 г. пр.н.), Атинската демокрация трасира пътя на политическото мислене от ХVІІІ и ХІХ век в търсенето на принципите и правилата, по които може да се осъществи “загубеното през средновековието” политическо равенство. Преоткривайки основополагащите му принципи в сменяемостта и определения срок (мандатността) на ръководните служби в политическото управление, което гарантира неговия демократичен и отворен характер, съвременността “отделя” държавата от гражданското общество и противопоставяйки ги, поставя ограничение както пред прекомерната намеса на държавата в живота на гражданина, така и рамкиране на гражданската намеса в работата на държавата в един свят, където политическото действие е до голяма степен условно и влиянието върху него се извършва главно чрез медиите. Заемайки основната институционална структура на античната демокрация, модерната държава я доразвива като заменя пряката демокрация с представителна, регламентира изборността и заплатеността на държавните длъжности, заменя обичайната норма и осветеността на политическата практика от обичая с многобройни закони, развити около основния закон – конституцията, за да гарантира реалната свобода за обществено действие на гражданите в съвременните условия на повишена социална мобилност и многопластовост на обществото (34).
Вместо епилог, ще припомним крилатата фраза на Уинстън Чърчил “Демокрацията не е най-добрата форма на управление, но по-добра засега не е измислена” (“Democracy is the worst form of government except for all the rest."), която обобщава трудностите и капаните, които управлението на мнозинството принципно среща, съобразявайки се с “гласа на народа”. Въпреки всичко, в това не твърде оптимистично наблюдение се съдържа и респектът към зачитане волята на мнозинството, “изобретено” като политически инструмент в социлната практика на атиняните, което гарантира устойчивото реализиране на каквато и да била политика в битието на общността чрез въвличането на отделните граждани в нейното оформяне и приемане като равноправни участници.
--------------
(1) Богданов, Б., Разноречия и идеология в “Политика” на Аристотел, с. Х-ХІ
(2) пак там, с. ХІІІ
(3) Тълкуванието е на проф. Богданов, пак там, с. ХІІІ
(4) Вж. Богданов, Б., История на старогръцката култура, С., 1989, с. 84
(5) Пак там, с. 123
(6) Аpистотел, Политика, С, 8, (1252 b 29-30)
(7) Вж. Богданов, Б., История на старогръцката култура, С., 1989, с. 128
(8) Тълкуванието е на проф. Б. Богданов, Разноречия и идеология в “Политика” на Аристотел, с. ІХ
(9) Вж. Богданов, Б., История на старогръцката култура, С., 1989, с. 127
(10) Аристотел, Политика, І, 3, 1253 b
(11) Богданов, Б., пак там, с. 127
(12) Разграничение, на което настоява проф. Богдан Богданов, виждайки го като културен коефициент в идеологическата трактовка на “достойните” и “недостойни” дейности., пак там, с. 127
(13) Пак там, с. 128
(14) Steven Kreis, Lecture 6, The Athens Origins of Direct Democracy, www.historyguide.org/ancient/lecture6b.html
(15) Steven Kreis, Lecture 6, The Athens Origins of Direct Democracy, www.historyguide.org/ancient/lecture6b.html
(16) Шаму, Франсоа, Гръцката цивилизация през архаическата и класическата епоха, С., 1979, с. 247-248, Богданов, Б., цит.съч., с. 127
(17) Примерът е цитиран по Шаму, Ф., цит.съч., с.238
(18) Описанието на институциите и тяхната трактовка е дадена по Шаму, Ф., цит.съч., с.250
(19) Steven Kreis, Lecture 6, The Athens Origins of Direct Democracy, www.historyguide.org/ancient/lecture6b.html
(20) Приведените подробности, включително наименованията на ескадрона и командира му са взети от Шаму, Ф., цит. съч., с. 248-249
(21) Steven Kreis, Lecture 6, The Athens Origins of Direct Democracy, www.historyguide.org/ancient/lecture6b.html
(22) ibid
(23) ibid
(24) Вж. примерите но Франсоа Шаму, цит. съч., с.
(25) Шаму, Ф., цит. съч., с. 235
(26) Steven Kreis, ibid
(27) Цифрите са цитирани по Шаму, Ф., цит.съч., с. 251
(28) Годините са цитирани по Шаму, Ф., цит.съч., с. 251
(29) Шаму, Ф., цит. съч., с. 259
(30) Пак там, с. 252
(31) Пак там, с. 252
(32) Богданов, Б., История на старогръцката култура, С., 1989, с. 122
(33) Цифрите са цитирани по Steven Kreis, ibid
(34) Богданов, Богдан, Разноречия и идеология в “Политика” на Аристотел, с. Х-ХІ
БИБЛИОГРАФИЯ
1. Аристотел, Политика, изд. Отворено общество, С., 1995
2. Богданов, Б., История на старогръцката култура, С., 1989
3. Богданов, Б., Разноречия и идеология в “Политика” на Аристотел (предговор)
4. Шаму, Ф. , Гръцката цивилизация през архаическата и класическата епоха, С., 1979
5. Steven Kreis, Lecture 6, The Athens Origins of Direct Democracy, www.historyguide.org/ancient/lecture6b.html
понеделник, 6 октомври 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)